ITALY-MILANO-THE BIG 4 – 06.07.2001г. – За първи и последен път на концерт в Италия – от wgeorgiev

Решихме да идем на пре-партито само с Илиян. Даниел все още беше с лека температура и на антибиотик /от Металика трибюта/ и не пожела да дойде с нас. Разстоянието между последната спирка на метрото и ЖП-спирката беше около 60м. и минаваше точно покрай входа за концерта. Първоначално помислихме, че това са чакащи влак за клуба, но като видяхме палатките разбрахме, че това са „чакащите” за концерта. Часът беше 21.30. Разменихме многозначителни погледи. Утрешния ден щеше да бъде труден. Май предстоеше голяма битка.

Добре, че на перона имаше две момчета за там, та ни отведоха, иначе нямаше да се оправим. Мястото се намираше, представете си, все едно някъде из Божурище, да пратиш чужденец да търси кръчма Х.
Клубчето беше прилично, с голям открит вътрешен двор. Имаше доста хора. Спряхме до едни момци с фланелки на ZM. Оказа се и, че точно с тях сме си кореспондирали. Побъбрихме малко, питах ги за това, дали имат някаква организация за предварително влизане, но отговориха, че всеки ще се спасява поединично и че, ще отидат към 9ч.. Те също се учудиха, че вече има хора да чакат. Нещо бяха припряни, като впоследствие се оказа, че чакат да дойдат двамата, които водят групата за МендГ. Те пък като дойдоха, седнаха точно до нас. Веднага подхванах единия за това, защо всички билети са на една цена и няма седящи места, но ми отговори, че това било политика на промоутърите. Солиста на „SAD” е уникален. Сигурно доста се е потрудил за да изучи мимиките и жестовете на Джеймс. Изгледахме 4-5 песни и си тръгнахме към 00.30 за да хванем последния влак за града. Като се прибрахме, жената каза, че Дани се е пооправил, което доста ме успокои, а на сутринта беше съвсем шен и готов за подвизи.

Пристигнахме към 10.30. Народ. Входа само един. Имало и още един на противоположната страна, на около 2 км. Застанахме на опашката. Пред нас имаше около 200 души. Жега.

Изключително недоволен от организацията на пропускателния режим. Единствените хубави неща бяха, че стюардите непрекъснато ни поливаха с един маркуч, раздаваха постоянно безплатна минерална вода, и че можеше да си вкараш течности от всякакъв характер в пластмасови бутилки. За първи път. Иначе някои можеха и да не оцелеят. Италианците непрекъснато пееха. Някакви кръчмарско-футболни песнички. Беше весело. Към 13.30 взеха да пускат. Дадох на племенника билет, за да може да се изстреля напред. /После сподели, че това му е бил най-якия спринт през живота/. Аз се бях натоварил с раница с 4-5л. минерална вода, една пластик бира и десетина сандвича. Оказа се, че сцената е на около 800м. През този първи вход пускаха по около 10 души през 10-тина секунди. На следващия, който беше на около 150м., сканираха билетите. На следващия, който беше след още 100м., късаха контролите и проверяваха багажа. Един полицай се опита да ме спре за проверка, но аз му изкрещях „food” и въобще не го отразих. Побягахме още малко, но раницата ми тежеше. Голямата изненада при пристигане на „мястото” е, че имаше заграждения, като за ФОС. Втората ограда беше почти празна, но моята цел беше друга. Длъжен съм да спомена, че за този концерт бях решил сина да види Металика възможно най-отблизо. Да, но вече не пускаха в мястото ФОС. От двете страни/врати се бе струпала огромна навалица с надеждата, че отново ще отворят. Илиан вече се беше намърдал. Най-тъпото беше, че от съседни врати пускаха навън тези, които бяха вече влезнали във ФОС, като им залепяха лентички. И същите тези хора трябваше да се върнат през тези врати, на които ние чакахме. Ужас. Гъч. Лакти. Почакахме малко и загрях, че повече хора няма да пуснат. Явно е имало някакъв лимит и след примерно първите 500, които са влезнали……щрак. Успях да убедя един от тези, които лепяха лентичките, че другия ми „син” е вътре и той ни пусна.

Уффф. Камък ми падна от сърцето.

Между другото, малко ме съмнява, че ZM не са имали някаква уговорка, защото повечето бяха на първа линия. Но както и да е…

Застанахме на около 6-7м. от оградата и изпонасядахме грохнали на асфалта. Пек. След малко мярнах, че Горан и компания ни маха от втората ограда и пратих Илиян да го види. Нямаше как да влязат и трябваше да се измисли някаква БГ-хитринка. И на Горан му светнала крушката. Доста трудно успях да сваля на Илиян лентичката /той вече беше излизал/, прибра си я в джоба и излезе. Като му лепнаха нова. А неговата я даде на Горан. И така влезнаха и останалите.

Няма такива погота.

И то точно под сцената. Охлузени лакти и колена. Кавги. Ставаха страхотни размествания на позиции. Единствено първа и втора линия, които се държаха за оградата успяваха да си задържат местата. Имах чувството, че някои са дошли единствено за тях. Други, за да минат по-напред. Между паузите, пак по асфалта. В една от почивките при нас дойде един българин /горе-долу набор//видял ни знамето/, който от 94г. живеел в Италия. Много приятен човек. Поговорихме си доста. Оказа се, че е член на ZM и HoS, но отдавна не бил влизал във форума. Някак си успяхме да стигнем до 3-4-я метър, но предстоеше Слейър и с цел безопасност, с Дани се изтеглихме по-назад. Племенника някак си успя да се добере почти до втора линия. Но изненадващо, при тях се оказа доста спокойно. Като привършиха, Томи Арая взе да прави снимки. В един миг се получи пауза от тишина. Вдигнах високо бирата, която държах в този момент в ръката си и човека точно на мен се усмихна и кимна. Очаквахме, че след тях пак ще се сяда и ще можем да мръднем напред. Да, ама не. Изведнъж редиците взеха да се сгъстяват и доста трудно успяхме да отвоюваме 1-2 метра. Бях решил да кача Дани на раменете си. Иначе гледа предните групи от видео-стената.

И ето, че изведнъж настана пълен мрак и публиката затаи дъх. Настана почти гробна тишина. Светна видеото с гротеското гробище на Серджо Леоне. Все още никой не вярваше какво предстои. Тишината още витаеше във въздуха, докато някой не поде припяването на Екстази-то. Още не беше привършило, когато Роб се появи ухилен до уши на сцената. Имах чувството, че тълпата се премести още метър напред. До сега не бях гледал погота на Металика. Пощуряха още на първата песен. А на „Blackened” направо откачиха. Люшкахме се от вълната, като житни класове.

Всички снимки от изпълнението на Металика ги прави Дани. Аз не успях да видя почти нищо. Особено през последните песни, когато взе да показва банера си, който ми стигаше до гърдите. Но това не беше важно. По-важното е, че момчето беше безкрайно близо до Металика. Толкова безкрайно, колкото безкрайна вероятно е била завистта на тези по-назад и на тези в далечината. Куфееше, викаше и пееше. Това ми беше достатъчно.

Не успяхме да хванем перца. По едно се удариха в мен и Дани, но падайки на земята беше невъзможно да се открият. А и в краката ни вече имаше един „етаж” от ровещи.

Ларс пък метна само няколко палки, но от другия край на сцената. След като всичко приключи, няколко момчета дойдоха при нас и подариха на Даниел едно перце. Вероятно много са му се кефели. Истински щастливи от различните емоции, включително и от трите „нови” песни, които чухме, закрачихме обратно. Беше си наметнал банера през дългия път на връщане и много хора се заглеждаха и усмихваха по него. Дори едни ни спряха и му подариха още едно перце.

Безкрайно изморени, към 01.30ч. се прибрахме в апартамента, където притеснени майки ни чакаха с изстудена бира.

П.П. Предния ден докато се шляехме из центъра на Милано, от една книжарница Илиян видя Томи Арая да минава. Докато извадя апарата беше подминал и успях само да го снимам в гръб. Племенника го догони и учтиво го помолил да се снима с него, но човека още по-учтиво му отказал. На снимката се вижда как Илиян се е хванал за главата, изумен и невярващ на толкова неочакваната и близка среща.

Share and Enjoy

  • Facebook
  • Twitter
  • Delicious
  • Digg
  • StumbleUpon
  • Add to favorites
  • Email
  • RSS