Джеймс и Роб Флин пред “Rock Hard”

 

rockhard_01

Фронтмените на Metallica и Machine Head Джеймс Хетфийлд и Роб Флин дадоха съвместно интервю пред списание “Rock Hard”, в което говорят за ранните години на бандите

 Нямахме време да преведем целия разговор, но понеже е много як решихме да включим и непреведената част на английски език. Интервюто е публикувано през юни 2009 г.

Какво ви идва наум веднага, като чуете думите Траш метъл? Каква е първата ви мисъл?
Джеймс Хетфилд: Началото на 80-те години, пиене, боричкане един с друг, кръчмата на Рути, пълният  хаос, забавлението,  без отговорности (смее се), голямото братство тогава. Просто всеки се забавлява и унищожението беше много голяма част от него.
Роб Флин: За мен? Мисля си за Metallica, това беше първата траш банда, която някога бях чувал, въпреки че не беше наречен “траш” тогава. Но да, Metallica, Exodus и Slayer бяха трите банди и бидейки от Bay Area бяхме големи фенове на  “METALLICA”. След като Exodus се появиха, наистина много ни допаднаха! По времето, когато нях на 14 години и живеех във Фримонт, Калифорния, аз и моят приятел седяхме в стаята му до 2,00 ч. сутринта в събота вечер насочвахме антената на нашето радио към Сан Франциско, надявайки се да хванем сигнал, за да запишем всичко, което чувахме …

Джеймс: По KUSF? Предаването на Рон Кинтана?
Роб: Да, по KUSF.
het3
Колко важна беше ролята на Рон Кинтана в цялата картина?
Джеймс: Огромна. Той беше център за ъндърграунд музика, бих казал. Ако нещо си струваше да се чуе, той го имаше или скоро щеше да го намери. Той беше отговорен и за излъчване на някои неща за нас. Знаеш четирите демо парчета, която бяхме направили в „No Life ‘Til Leather’”. В неговата радио станция, която беше колежанска, можеше всичко да ти се размине. Той имаше „Rampage Radio Metal” предаване, в което сме гостували неведнъж. В общи линии там се мотаехме. Ако нищо не се случваше и нямаше купони, ходехме в града и  нахлувахме в радиото! Беше страхотно! Въртяхме плочи, той ни караше да го правим, правехме публични радио съобщения, неща за венерически болести и т.н,  направо беше невероятно!

Тъй като говорим за началото на траш метъл сцената, имате ли специален саундтрак, който веднага ви идва на ум, когато мислите за онези дни или специална песен или запис, които го обобщават за вас?
Джеймс: Ами за мен, да, имаше много неща, които ни повлияха, за да ни вдъхнат чувството на “Kill Em All”. Но когато мисля за него, освен слушането на самите нас, си мисля изключително много за Exodus. Мисля за “Bonded By Blood”, първият запис. Мениджърът ни по това време Марк Уитакър съще се занимаваше и с Exodus. Въщност той беше нашият човек за осветлението, нашият пиротехник, нашият шофьор (смее се), общо взето беше “човекът”! Искам да кажа, че той беше също и нашият хазяин (смее се), грижеше за нас, след като отидохме в района на залива. Та той менаджираше Exodus, така че е очевидно от там се появи връзката с Кърк Хамет. Но аз бих казал, че “Bonded By Blood” на Exodus беше подходящо парче, с което направо да разрушиш къщата на приятеля си (смее се)!
l
Роб: Съгласен съм за Exodus, но ще добавя Metallica и Slayer и след това всички неща, които са вдъхновили тези момчета, по които си паднах след това. Но със сигурност “Bonded By Blood”, човече, живях и умрях с този запис. Тези песни и фактът, че [Пол] Балофф е направо откачен.

Какво направи сцената на Bay Area толкова специална за вас? Беше ли нещо повече за вас? Oсъзнавахте ли, че е специална още тогава?
Джеймс: Беше много специална за мен. Израствайки в Лос Анджелис, знаех колко е специална, защото съм бил там, когато не беше специална (смее се). Бях в Лос Анжелис при големите коси и всичките онези момчета, които изглеждат като мацки и ние [Metallica] сме там и свирейки, се опитваме да привлечем някакво внимание. Така че забиваме по-силно и по-бързо и сме просто миризливи и потни хлапета, които се опитват да свирят рок….. трябва да кажа, че сцената на L.A един вид ни помогна да развием нашия стил. Ние бяхме просто анти. Така че, когато се преместихме в Bay Area, когато Клиф [Бъртън], се съгласи да се присъедини към групата, още от пъврия път знаехме , че сме там, за да свирим. Тогава Брайън Слейгъл [основател на Metal Blade Records] каза “елате и направете Metal Massacre концерт “. Cirith Ungol беше отменен, така че в крайна сметка се озовахме на The Stone и това е мястото, където Клиф ни видя и се събрахме с него. Но да, на сцената, веднага след като се качихме там, забелязахме, че  хората са там за музиката, а не заради мацките, с които бяхме, не заради сцената, не заради бара, всичко беше за музиката! Те не висяха в бара, а бяха на ръба на сцената и чакаха Metallica. Спомням си едно от първите ми впечатления от Bay Area беше един метъл фен, който стоеше там. Имаше една група, която свиреше пред нас, мисля, че Bitch се казваше, които бяха малко по-Glam ориентирана банда. Но този пич стоеше там с дънково яке с гръб към групата и имаше нашивка на Metallica на якето си. Казахме си “Пич, това е наш фен! Обичаме те! ” и от там започна всичко. Мотаехме се, опознавахме хората на сцената и ходехме на място, наречено Strawberry Hill в Сан Франциско. Ходехме и си купувахме куп алкохол и се запътвахме към този хълм, който се намираше в голям парк и се взривявахме с Motorhead, Tank, с каквото се сетите, неща, които ние всички обичахме, пиехме и си блъскахме главите……това беше нашата сцена. Бяхме като малко семейство, което имаше сходни проблеми и страсти.

Обстановката затихваше ли, когато вие се появявахте?
Роб: Всъщност не, започнах по времето на “Ride The Lightning”, когато имаше много пънк-рок и смесени банди. Първото ми шоу беше от турнето “Ride The Lightning” в Кабуки, а след това следващото ми беше D.R.I в The Mab във време, в което D.R.I. провличаше яки скинари от Сан Франциско. Аз и моят приятел Лирой излизахме с две момичета, които си падаха по Punk Rock. Заведоха ни на шоуто и ние решихме, че е готино, че имахме дълги коси по това време (смее се). Главният пич на скинарите от  СФ се казваше Камата. Момичета, с които бяхме също бяха и негови приятелки, и всичко, което той правеше, беше да ни гледа на кръв през цялото време! Така че ние се преместихме в ъгъл близо до вратата и видяхме един дългокос човек да влиза, плати си $5 и веднага след като прекрачи вратата, БАМ! Един скинхед го свали на земята и изкрещя “без дълги коси!” и охраната го извлече навън. Ние се паникьосахме, казахме си “По дяволите, ние ще умрем!” (Смее се). В следващия един час гледахме скинарите как се пребиват взаимно на D.R.I. Това е като приток на адреналин и оцеляването беше още по-яко! Скоро след като започнахе да четем и слушаме за тези момчета [Metallica], които свиреха като Ruthie, The Mab и The Stone, започнахме да ходим на тези шоута. Закарваха ни по-големите братя на нашите приятели, например Bart или пък баща ми ни караше. Баща ми нямаше против, той ни заведе на концерта в Кабуки. Накарах го да ни остави на три пресечки, така че никой от другите метъли да не го види. (смее се)
tumblr_lv8a5o73cw1qfbbi7o1_500
Джеймс: Да, ние ходехме на стоп. (смее се)
Роб: Да, мамка му! (смее се)

Вярно ли е, че Machine Head са основани по време на концерт на Metallica?
Роб: Да, попитах Адам (б.р-Адам Дюс, басистът на Machine Head) дали иска да се присъедини към един страничен проект, който стартирах в Day on the Green през 1991. Все още бях във Vio-Lence, но тогава казах, че ще дам старт на Machine Head и исках Адам в него.

Кога за пръв път обърнахте внимание на Machine head?
Джеймс: Ами много от първите им неща са ми малко смътни. Имаше много банди, които свиреха по това време и не мисля, че съм виждал Forbidden Evil, или Forbidden, както се  наричаха, след като се разделихте …
Роб: Даа, взех Evil със себе си, като си тръгнах (смее се)…….

Джеймс: Значи продължи с Vio-Lence?
Роб: Да…
p17iqc37q358rknrmmuqd1gr84
Джеймс: Е, определено си спомням, че съм гледал Vio-Lence … те бяха част от сцената и беше още един голям концерт за гледане. Знаеш ли, заглавието на бандата говори много за обстановката по това време (смее се).  Трудно е, когато една група или човек като Роб наистина се опитва да успее и преминава през няколко различни превъплъщения на няколко различни групи, след известно време може да се получи малко объркващо. Има доста доста банди, които правят така “ние разменяме певци или барабанисти, той пък беше роуди от онази група” и един вид се получи игра между всички да си разменят нещата. В крайна сметка всичко се нарежда. Machine Head са основани и това без съмнение е по-емоционалното и по-силното. Трябва да кажа, че “The Blackening” е един от албумите, които изслушах и е един от любимите в компютъра ми за всички времена … звучи странно да се каже “в моя компютър”, но …

Какво най-много ти харесва в “The Blackening”?
Джеймс: Солиден е, всяка песен, много е добър звуково и много приятен. Китарите са звучни и има достатъчно куки и мелодии и рифове … уф! Това, което ме изумява, и това, заради което съм малко ревнив от време на време са солата, двойните сола, които направо разбиват. Също така и другото пеене, има е повече от един човек, който може да пее в групата … Много пъти съм се опитвал да накарам другите [в Metallica] да пеят по малко и накрая стигам до извода, че е по-добре само да свирят (смее се)! Знаеш, че не е нужно да бъдем като Alice In Chains или Beatles – да правим хармонии от четири части, но имам нужда от малко помощ човече, хайде! (смее се)
Machine-Head-Robb-Flynn
Robb, what do you like most about ‘Death Magnetic’?
Robb: I just love the spirit, it seems like they’re just letting the music pour out of them which is how I interpret [is the way] it happened before. It just seems like they just went „let’s take this riff and just fucking ride this, and let’s put this part here and this is cool“ you know? Something I noticed early on were they always had these slight time changes, like extending something to where it’s four and a half or five and a half, it wasn’t always just a straight 4/4. So there’s all those little details that make their songs so interesting, the structures. It’s obviously great to hear the Thrash stuff again… but I’ve also always been a fan of the melodic stuff they’ve done too. I just think it’s a killer record, it’s an honest record, I don’t think they’re trying to recreate the past so much as just letting the past flow through them.

I would like to talk about the first European tours you did, how as it coming to Europe for the first time and finding out how many people were already into Metallica? Was it mind blowing or was it expected?
James: Well a lot of the earlier touring we did we had some interaction with people from the UK, we played with Raven in the UK and we also did some shows with Venom, who were completely out of their minds. So we learned a bit of the slang and the way the people were and the way they viewed life… and obviously I learned the smells of Europe through Lars! (laughs) I learned his views on music and attitude towards life, I learned a lot from Lars. So yeah, I knew a little about the vibe but once you get there, I mean from the way buildings are put together or the way the streets are chaotic (laughs). I mean, they’re old horse trails that are turned into roads! I come from the West where there are grids and you know where you’re at. I remember after we’d recorded ‘Ride The Lightning’ we did the tour with Tank, and that was like a dream come true. My girlfriend at the time and I were huge Tank fans and I was on the side of the stage headbanging, every night. But yeah, I remember struggling through all of Europe, staying in little closets, you know those rooms where you open the door and there’s the bed, you can maybe get your bag in there (laughs). All kinds of funny visions. I remember looking out the window and seeing someone’s bag hanging out of their window in the courtyard / alleyway and thinking „that looks like Kirk’s bag“ and it was. He’d gotten crabs and had the bag hanging out the window trying to get rid of them (laughs)! Things like that, very cool memories. Festivals, doing the Heavy Sound Festival, seeing all these other bands, just walking around meeting bands like Ostrogoth and Tokyo Blade, you know bands from the early 80′s and just thinking „this is sooo cool, I wish all my friends from back home could come over here and be a part of a festival like this.“

How about you Robb, what was it like the first time here?
Robb: The first time I toured Europe was in 1994 on the Slayer run. I had no idea what to expect and our first show was in Dublin, Ireland. I remember we opened up with „Davidian“ and every single person in the crowd screamed „Let Freedom Ring…“ up until that point we’d never had that before, ever! We ended up outselling Slayer on merch that night, so it was like, „Europe is amazing!“ (laughing) you know? But yeah we had fun, it was crazy and since it was our first tour we didn’t have a legit bus, it was like this half bus, half van thing and it was the middle of the Winter and no heater. When we played these Eastern Bloc countries, man it was so fuckin’ cold. You’d wake up to take a piss and the bathroom was on the lowest part of the bus floor above the wheels, and it was so cold you’d go to take a pee, and your pee being warm and all, would hit this frozen toilet bowl and you’d be standing there in this fucking pee steam cloud! (laughs). But the crowds were nuts, the people were so passionate and so into new bands and new music. It’s also the first time we were ever mobbed. You’d wake up in the morning and there’d be like 100 people outside of the bus waiting for autographs, and all I want to do is drink some coffee and take a dump (laughs) but of course you take care of them. Like I said it was with Slayer and we were Slayer freaks so we got to watch Slayer every night, for like 85 shows. It was amazing.

Would you say that thrash Metal was your way to rebel against society or were you not thinking that far?
James: Yes. It wasn’t on purpose though, it’s just what we felt. When Robb talked about the early days of the crossover, when you’d go see Motorhead, you’d see spiked hair, not really the skinheads because they were more closed into their thing. But definitely a lot of punks were into Motorhead and I was not opposed to Punk music, not at all. I remember being at school and wearing a Scorpions shirt and some punk rock glasses, and the Rockers would say „take off those glasses“ and the Punks would say „take off that shirt!“ (laughs)! But eventually it all melded together, right? But really it [Thrash] was an escape from how my life sucked… it really was. My dad left when I was 13, my Mom died when I was 16, I was living with my brother while I went to the last few years of school and I had to change High Schools and I hated High School! There was nothing but jocks and if you weren’t a jock there was no way you were going to have a date or get a chick. So I totally sunk into music and my guitar and the music was speaking for me. It spoke my language, it was my voice. I felt lost, I felt forgotten even. When I hooked up with Lars I was living at Ron McGovney’s house, working at a factory making stickers and living off of some of the money I had left from my Mom, life sucked! But as soon as we played, life was awesome. We jammed and it all went away and we just took it from there. Then it became, like we have some strength, we have a mission, we have a little confidence and then we were kind of able to go against what we didn’t like. When we started doing gigs, they noticed us because we didn’t like what was going on, we didn’t like what was being played or the scene or what was on the radio so it eventually turned into that.

Was it the same way for you Robb?
Robb: Yeah, we were getting into Punk Rock and we were getting into Metal. But when we started going to shows it was like I found people I could finally relate to. They were like me, they wanted to drink or get some speed or take acid, they just wanted to rage! It was such a release, I mean I’d be at the front of the stage headbanging for like an hour and twenty minutes and FUCK it was the hugest release! I remember watching him [Hetfield] and he was so pissed off! And we were so pissed off! (All laughing) It was like „Fuck Yeah!!“ This guy knows what I’m thinking! Then we started playing instruments and emulating what we heard, especially because it was coming from our own area, we were just filled with pride, there was such a connection. I mean we’d go to a show and James Hetfield was there! This was a guy who we’d heard on a record so it was something we’d never experienced before! It was like Black Sabbath walked in the room or something, like he walked in and then he went into the bathroom…

James: And you followed me! (laughing)

Robb: But from our perspective it was a little different, I mean, when Vio-Lence’s debut ‘Eternal Nightmare’ came out, you know, in 1988, Metallica were on ‘…And Justice For All’ so we were just like snotty kids compared to them, they were almost adults! But yeah, there was a connection and the fact that they seemed so down to Earth, like a Punk Rock band or just so different from the major bands at the time, it endeared me and my friends… we never hung out with them, but you could go up to them and get an autograph or whatever.

That’s another thing about the Thrash Metal scene I guess, the musicians were always very accessible and had a lot of the D.I.Y. attitude. Do you still try to live by those ideals in a way or is it just too hard to do it if you’re really successful?
James: No, we’re extremely involved in what we want to do, I mean do it yourself is Metallica’s motto. Do it yourself, think for yourself and carve your own path, no doubt. We’ve done that since day one and there’s been paths we’ve carved that weren’t so great, you know everyone makes mistakes. But there’s a dare to fail attitude about us that we can laugh about, and let the people who want to exploit that fact take the piss out of you and rip you down. Go for it! There’s at least passion around it because it’s oozing from us. We could never just let things drift off and be ‘the machine’ and let it roll and just let it live off its wake. That’s not the artist part [and] that’s where I get the satisfaction from, it’s always been „we’re doing it our way.“ I think a lot of that attitude does come from the Punk world. [It’s like] you’re a fan of that band, I know what it’s like to be a fan, I’ll say hi to you, you know? I might not want to stop eating dinner with my family to take a picture holding your baby or something… but! What I’ll do is acknowledge you and say thank you. Because I know what it’s like to be a fan and try to meet Lemmy who comes over while he’s swimming in his Speedo and signs my autograph (laughs)!

Robb: That sounds like a true story? (laughing)

James: Oh totally! (laughing) And I go „Wow!“ The word „rockstar“ has become such a horrible word. It’s applied to other things, like [TV] shows, about chef’s or something [in mock voice] ‘well you know he’s the rockstar chef’, it’s a bad connotation and it always has been. When we toured with Ozzy and he’s up there in the sparkly robe, that’s not the Ozzy I wanted to see, you know? It came from that whole world of LA Glam that we didn’t like. You were acting bigger than you were, you were above your fans, you were above everyone else and you acted that way. We never related to that whatsoever.

Same with you guys, right?
Robb: Yeah, like I said that very attitude was a huge influence on us. We admired it, we respected it and we try to carry a similar vibe. Because we were around that and we saw that, it did influence us. We’ve tried to keep that vibe throughout our career too

Share and Enjoy

  • Facebook
  • Twitter
  • Delicious
  • Digg
  • StumbleUpon
  • Add to favorites
  • Email
  • RSS