Ларс Улрих: Все още не сме се сблъскали с достатъчно голямо предизвикателство

Не можем да го подкараме по-бързо от Dyer’s Eve, смята основателят на Metallica

Ларс Улрих също говори пред “Rolling Stone” за турнето през миналото лято, в което Metallica свириха целия “Черен албум”. Барабанистът коментира и фестивала на бандата- “Orion”. Разговорът с Джеймс Хетфийлд можете да прочетете тук. Очаквайте и какво споделия Кърк Хамет и Роб Трухийо пред списанието.

Чия беше идеята да свирите „Черния албум” наобратно?
Ако идеята ви харесва, значи е моя. Ако не ви харесва, значи е на Джеймс. (Подхилква се.) За добро или лошо, аз избирам плейлиста. Всичко подлежи на промяна, ако не проработи. Но идеята да започнем с по-непопулярните парчета и да завършим със „Sad but True” и „Enter Sandman” изглежда печеливша. Финалът е за касовия хит, който е всъщност първата песен.

Този албум се отклони от динамичния метъл към по-кратки, по-прости парчета, които белязаха по-нататъшната кариера на Metallica – желание да експериментирате, което и до днес обърква дори хората, които ви харесват.
Аз вярвам наистина, че всичките ни парчета образуват едно цяло. Това по-праволинейно нещо, което ни обединява, присъства и в по-ранните записи, в „Harvester of Sorrow” и “Ride the Lightning”. Стигнахме до края, нямаше къде другаде да отидем. Какво правите след „Dyer’s Eve”? Не можеш да го подкараш по-бързо от това. Няма нищо по-дразнещо от това Хетфийлд да лае срещу родителите си. Това беше сбогуването ни с 80-те.
Забихме заедно с Aerosmith в Торонто през 1990-а, точно когато започнахме да пишем „Черния албум”. Спомням си, че седях на трибуните с Клиф Бърнстейн. Той каза: „The Misfits са до голяма степен повлияни от вас – Last Caress е само минута и половина. “Jumping’ Jack Flash” (The Rolling Stones) е част от това, което сте. Просто още не сте го освободили.
Върнах се в Сан Франциско и намерих риф на касетката на Кърк (тананика припева на „Enter Sandman”). Цялата песен е просто този риф. „Enter Sandman” беше матрицата. Останалата част от албума се появи за 2 месеца.

Доколко свиренето наживо на този албум ще повлияе следващия?
Вече месец съм се посветил на тези парчета, слушам ги, докато карам, потопявам се в тях, преди да ги изсвирим: „Тук защо сме го взели един тон по-високо? Това защо сме повторили четири пъти, вместо два?” Днес отново си мислех за това. Има един момент в „Sad but True”, полуприпев в средата. После се връща към китарното соло, после малка пауза и после продължава с третия куплет.
Не можех да спра да си мисля: „Защо сме го сглобили така? Може би можем да сложим нещо друго там?”   Какъв е смисълът, ако не можеш сам да се изплагиатстваш? Ще бъде интересно да видим с какви идеи ще се върнем наесен в студиото, след като сме свирили този албум пред толкова хора в различни държави.

Имате доста проекти, които пречат на записите на нови парчета.
Не искам да сме от бандите, които вървят единствено в коловоза: албум, турне, албум, турне. Ще повтарям до сетния си ден: „Кой не би искал да запише албум с Лу Рийд?” Има приключения, неизследвани територии, места, които те подтикват да излезеш от рутината. Искам да избягам от модела, че единственият смисъл в същесвуването на една банда е да записва албум след албум.

Вече нямате празна година. Работите непрекъснато.
Реагирам малко остро на думата „работа”. HQ, свиренето до откат – това е забава. Обичаме го прекалено много. Преживяхме всички проблеми и търкания, в които попаднахме, всичката тая гадост, която виждате в Some Kind of Monster. Нещата вече са улегнали и следват някакъв ритъм. Не сме като Red Hot Chili Peppers. Те си записват албум, правят турне с него, после потъват за 3-4 години. Нашата съдба не е такава.

Кои заслуги по фестивала „Орион” можеш да си припишеш?
Аз измислих името. (Смее се.) Лично за мен фактът, че Arctic Monkeys са част от това, е нещо голямо. Мисля, че те са хеви метъл банда, прикрита като инди група. Ако се заслушате в парче като „Perhaps Vampires Is a Bit Strong But…”, почти улавяте Rush елемент в него. Avenged Sevenfold са много важни. Не бяха много сигурни за това. Бяха решили да почиват презз лятото. Обадих се на едно от момчетата и му казах: „Това би означавало много за нас.” The Black Angels просто са си готини. Един приятел ми каза: “Пробвай ги,” а аз отвърнах „Леле, сякаш Doors пробват нещо различно през 2011.”

Имаше ли сред поканените банди такива, които да отвърнат с „Няма начин, феновете ви ще ни убият!”
Не става въпрос за бандите. По-скоро става въпрос за това дали такъв тип фестивал може да просъществува от гледна точка на феновете. Той получава някакъв специален статут, просто защото ние сме тези, които го организират. Трябва да работим по-здраво. Ако го правят Radiohead, е супер яко. Ако го правим ние, не е. Учудвам се, че хората се учудват, че правим тези неща. Това ни е в кръвта.

3D филмът е странна крачка встрани, дори за вас. На тази луда сцена се преплитат елементи на документален филм, фантастика и изпълнения на живо.
Идеята ни се върти от 2 години. Крайно време е да види бял свят, да я изкараме от представите си и да я завъртим на екрана. Ако се направи, както трябва, ще бъде нещо сензационно. Вие не гледате Metallica на сцената – вие сте на сцената с Metallica. На IMAX Джеймс Хетфийлд е висок 11,60 метра, секне се върху вас, плюе върху вас. 2000 децибела! Ако отвън има земетресение, няма да го усетите.
Естествено, не може да правите това в продължение на 100 минути. То изгубва чара си. Затова има и друг елемент: интимен, малък, една история, която се случва по същата траектория, като концерта. Въпросът е: „Защо все се промъкват един покрай друг?” Но всъщност трябва да се откъснете от концерта, за да му се насладите.

Дори и на концерт на Metallica се налага да направиш пауза за бира или тоалетна.
Това датира от 90-те, когато IMAX филмите направиха своя дебют. Преговаряхме с тях. По онова време IMAX камерата беше голяма, колкото къща, и можеха да снимат на серии по 12 минути. След това трябваше да презареждат. Но след като гледах Mission: Impossible – Ghost Protocol на IMAX – още в седмицата, когато излезе, и после през 2010 излъчихме в кината шоуто The Big 4 (с Anthrax, Slayer и Megadeth), снимано в София, България – след всичко това сделката беше сключена.

Какви идеи имаш в дългосрочен план? Току що отбелязахте 30-ата си годишнина.
Още 30 години звучат оптимистично. Все ми се струва, че не сме се сблъскали с достатъчно голямо предизвикателство. Продължаваме да говорим за „следващия албум”. Можем да правим каквото си поискаме с музиката си. „Скрихме нов диск на Metallica във всеки пощенски код в Америка. Намерете го!” Имаме още много възможности. Само не споменавайте думата „работа”. Работа е, като се усмихвам рано сутрин, докато приготвям децата за училище – ей това ми е работата за деня. Като дойда в студиото, започва купонът.

 

Превод: ВЯРА СТОЙЧЕВА

Share and Enjoy

  • Facebook
  • Twitter
  • Delicious
  • Digg
  • StumbleUpon
  • Add to favorites
  • Email
  • RSS