Как да вземеш две палки лично от Ларс – ден втори

Свързахме се с една яка фенка на Metallica от Сан Хосе, Калифорния (САЩ) – Трин, за да ни опише, специално за Harvester of Sofia, как е изкарала двата концерта на групата в Нюарк, Ню Джърси, на 31 януари и 1 февруари. Те се оказаха доста специални за нея, така че приятно четене, преди броени дни ви представихме първата част на нейния разказ, а сега може да разберете останалата част от нейните приключения.

Ню Джърси, Ден Втори

Събудих се на следващия ден към 11 часа сутринта и започнах да се приготвям. Поговорих си с няколко приятели онлайн и закусих със Сара и родителите й. Пристигнахме пред залата към 13 часа и този път се отправих към опашката от хора, които не са членове на Metclub. Там се сприятелих с една много готина майка и нейният син. Един от членовете на клуба продаде билет на майката, а тя го даде на сина си, който обеща, че ще й пази място по средата на оградите срещу барабаните на Ларс. Бях много развълнувана за тях. Никога преди не бяха виждали Metallica, а хора като тях го заслужаваха.

Влязохме вътре. Цялата средна част вече беше пълна с хора. За това се отправих отново към ъгъла като предишната вечер и отново срещнах всички фенове на Machine Head. Те веднага ме осведомиха, че Роб Флин е бил там и най–важното – питал е за мен. „Пич, къде е тази мацка от снощи? Тя беше много дива и сладка!” Бях го изпуснала за две минути. За съвсем малко време се бяхме разминали. През цялата вечер се чувствах глупаво заради това и не можех да го повярвам.

Бях направила плакат само за Metallica този път. Но реших да направя един импровизиран и за Machine Head точно там в този момент. Написах: “I REALLY FUCKING Machine Fucking Head! FLYNN IS METAL!!” Просто знаех, че Роб ще се оглежда за мен в ъгъла и по време на тяхното изпълнение се опитвах да го държа високо. И отново както и предишната вечер, по време на Beautiful Morning, той ме видя. Лицето му видимо се разведри, докато пееше и ме посочи от сцената. На последната песен, Davidian, отново посочи към мен, докато пеех и куфеех на оградата и изкрещя на тълпата „Това е моето момиче!” На края на изпълнението ми помаха и аз му отвърнах.

Беше ред на Metallica. Аз размених плакатите. Този беше за моето турне като цяло: TrinOnTour — THE FUCK SCHOOL LEG! С всички дати на които съм била — Fresno, Oakland, Washington DC, Philadelphia, Boston, Uniondale, и двата в Newark – и колко мили съм пропътувала: 7572 miles. Направих го, за да покажа на групата какво съм направила през първото ми турне, въпреки че съм само на 20 години и все още уча.

Всеки един от членовете на групата ме позна, което ме накара да се чувствам специална. Кърк ми се ухили. Роб направи жест с юмрук във въздуха и „ALRIIIIGHT” Джеймс кимна и се усмихна докато пееше Nothing Else Matters. Ларс ме забеляза по време на Creeping Death, докато пеех, а след Harvester of Sorrow посочи към плаката. Изпратих му въздушна целувка, той се потупа по гърдите и каза “Благодаря!”

Точно в този момент на това място аз бях напълно щастлива. Не бих могла да искам нищо повече. Успях да им покажа плаката, а това беше моят начин да им благодаря, че са се върнали на турне в Щатите, че са страхотни и правят невероятни концерти. Наслаждавах се на концерта до края му, пеех с цяло гърло. Видях Connie и малкия Bryce, който беше най–очарователното малко близо двегодишно хлапе, което можеш да срещнеш. Най–хубавото, което видях беше как той стои на стълбите в частта на Хамет/Улрих, Connie го наглеждаше, а той беше хванал две палки в ръце. Гледаше как баща му свири на барабаните… и се опита да свири като него. Джеймс го видя и много се смя на малкия барабанист.

На края на концерта всички започнаха да се борят за перца и топки. Аз бях щастлива с нищо. Имах топка от Fresno и няколко перца събрани по време всички концерти. Бях доволна на нищо, само с благодарността ми към тях чрез плаката. Забавното беше, че групата ме замеряше с перца. Джеймс ми кимна и хвърли черно James перце, но аз го оставих на човека от въздушните сили до мен. Той беше сигурен, че това ще е последният път, в който вижда Metallica, преди да го повикат отново по служба и го заслужаваше. Кърк хвърли jazz перце, а аз го оставих на малкото дете от другата ми страна. Роб хвърли много бас перца по мен, но аз ги оставих на всички останали около мен.

Ето идваше и Ларс. Беше му останала само една палка. Даде предпоследната на един мой приятел Matt. Трябваше да държа здраво плаката, докато хората около мен откачаха, опитвайки се да привлекат вниманието му. Тази вечер той дойде директно в нашия ъгъл и се наведе над мониторите. Той гледаше право в плаката и го прочете от горе до долу.

Спогледахме се. „Какво по дяволите, толкова много концерти?” отговорих „Да! Направих го за вас! Благодаря ви!” Тогава той изкрещя:” Какво искаш ли палката? ИСКАШ ЛИ Я?” Според приятелката ми Кат съм сложила възможно най – „не ми пука” физиономия в стил Ларс Улрих и казах „От теб зависи!” Е, Ларс се засмя и каза: “Fuck it!” Бях в шок. Дори повече от предната вечер. Той ще ми даде палка!? ОТНОВО!? Две една след друга?! Ларс никога не прави това?! Приятелят ми Matt чака за втора четири години, а аз получавам две в рамките на 24 часа!!!

Ларс се наведе над мониторите съвсем до края на сцената, гледаше точно към мен и размахваше палката. „Готова ли си?” изкрещя и аз най–накрая излязох от унеса си, протегнах ръка и казах: ”ДА!!!” Той я хвърли, но лудите хора около мен я избутаха от ръката ми. Ларс веднага дръпна за блузата един от охранителите и му извика: „Дай я на нея. Дай я на Trin! Тя я заслужава!!!” Охранителят се усмихна, каза ок, вдигна я и ми я подаде. Погледнах на горе, Ларс се потупа по гърдите, посочи отново към мен и каза „Благодаря ти, Trin!” Пратих му целувка и му се ухилих като пълна глупачка.

Гледах как групата се сбогува с всички и се отправя към вратата. Ларс ми намигна, докато тръгваше. Кърк и Джеймс ми се усмихнаха. Роб отново направи жеста с въздушния юмрук. След всичко случило се аз бях една щастлива хилеща се бъркотия на края. Толкова съм щастлива, не мога да плача. Пратиха ми съобщение, че Джеф отново е сложил моята снимка в MetOnTour и просто нямам думи, за да опиша как се чувствах в този момент.

Казах „довиждане” на всеки един член на клуба, който видях, открих Сара, която ме чакаше пред залата, за да ме изпрати до автобусната спирка, за да се върна във Вашингтон. И през цялото време не спирах да мисля каква невероятна късметлийка съм и колко много обичам Роб Флин и Ларс Улрих и как вече нямам търпение за следващото турне през есента на 2009 година.

А аз си мислех, че Ден Първи ще остане ненадминат.