MTV Icon: Част четвърта: Музиката

Последната, четвърта от интервюта на членовете на Металика за „MTV Icon”, взети малко преди да бъдат обявени за икони от медията през месец май 2003

Джеймс Хетфийлд: Още от началото хората се идентифицираха с нас. Най–вече ядосаните млади мъже. Да се научиш да приемаш нещата беше голяма работа, а аз не спирах да избягвам целта на моя собствен живот – идентифицирайки се с отчаянието на хората и пеейки за него, изкарвайки го на стадион или в албум – но без да си го срещал. Аз наистина се опитах да сложа маската на корав човек, който може да поеме всичко. А в края на деня аз съм вътрешно разбит.

Пишех за пристрастяванията по много осъдителен начин. Каквото и да съдиш, точно това виждаш в себе си. Или това не искаш да видиш в себе си, в същност. Нямаше начин аз да съм склонен към пристрастяване. Слагах етикети на всички други около мен, за да избегна това, през което преминавам. Беше доста интересно, защото пишех за неща, които никога не съм пробвал през живота си – хероин, кокаин и други подобни простотии. Но не пишех за нещата, с които аз си имах работа!

За мен процесът по писане на текстовете беше: дайте ми музиката и аз ще отида в моята пещера, ще затворя вратата след себе си и ще потъна в глупостите. Или ще потъна в ада за известно време. И ще проверя какво ще излезе от това. Тогава излизам от пещерата! И ето. Сякаш имам на таблици или нещо подобно. И ако някой каже: „Е…, това е ОК.” ще ме изпрати директно към гнева, защото не мога да повярвам, че най–доброто, на което съм способен не е достатъчно.

Ларс Улрих: Борбата за контрол над групата направи ежедневието ни истински ад. Първото, което ще направиш сутринта е да сложиш бронята и да се приготвиш за нови 16 часа, изпълнени със съревнования. Никога не успяхме да приемем гледната точка на другия. За това всичко беше битка. И никога не научихме, че има моменти, в които трябва да седнеш на предната седалка и такива, в които трябва да седнеш на задната, което е пример на едни от най-градивните партньорства. И има моменти, в които трябва да оставиш другия да води заради неговата интуиция или страст.

Мисля, че когато аз и Джеймс бяхме сами, на четири очи, рядко имахме разногласия. Но появеше ли се някой около нас, появеше ли се публика, трябваше да се борим за това, което аз наричам „най-предна стартова позиция”. Трябваше да покажем на всички около нас, че сме един срещу друг. Опитвахме се да бъдем най–шумните в стаята, най–готините, най–силните. Да привлечем най–много внимание. Да получим всички момичета. Беше детска градина, буквално. Нямаше никой друг, който да вбеси Джеймс Хетфийлд като мен. Мога да го накарам да откачи за пет секунди, защото знам какво точно да му кажа.

Хетфийлд: Спомням си как веднъж отидох в къщата на моята приятелка, малко след като Ride the Lightning беше издаден. Влязох вътре, сестра й беше сама в къщата и слушаше “Fade to Black” много силно. Отново, и отново, и отново. Така и не разбра, че съм бил там. Уоу, това означава нещо за някого. Аз, разбира се, чувах много хора да казват „Помогнахте ми през гимназията”. Помогнахте ми да премина през този тежък период.”

Улрих: Аз бях много, много горд с песента, защото “Fade to Black” беше първият път, в който ние навлязохме в нова музикална територия. И съм много горд от факта, че имахме смелостта да го направим. Когато се появи в албума, хората бяха шокирани, защото беше мелодична и имаше акустични китари. По това време аз и Джеймс прекарвахме доста време в разговори за смъртта, обсебването от смъртта. И обсебването от страховете при осъзнаването. И за екзекуциите и всякакъв тип подобни неща. Повечето от Ride the Lightning наистина е, не искам да го казвам, албума на смъртта, но има и много елементи за страха от смъртта и самото умиране и така нататък.

Разгласени са случаи за хлапета, които използвали “Fade to Black” като прощална песен, преди да се самоубият. Но никой не е споменал за десетките сред хлапетата, които идват и казват „Седях с пистолет в устата. Стоях в колата, готов да натисна педала на газта, и исках за последно да чуя ‘Fade to Black’. Това промени мнението ми. Даде ми надежда. Вдъхнови ме да направя още един опит.” Ние чувахме само такива истории. Не бяхме съвсем подготвени за факта, че изведнъж текстовете ни наистина означават нещо за хората.

Много от рано решихме, че не можем да си имаме работа с пеене на същите клишета както и останалите метъл групи. За средновековните битки с мечове и замъци и демони и магьосници. Или за мотори и момичета. И за това получихме марката „мислещата хеви метъл група”. Бяхме групата, която писателите от Rolling Stone харесаха.

Hammett: Чувал съм как хората коментират, че Master of Puppets е един от най–великите метъл албуми. За мен той е сред любимите ми албуми. Музикално мисля, че в Master of Puppets ние наистина напълно се сработихме като група. Когато започнахме да правим песните заедно и да ги репетираме, мога да си спомня как ми засядаше голяма буца в гърлото само от емоцията от свиренето на тези величествени тонове.

Улрих: Това, което се случи през ’86 с Puppets албума беше, че за пръв път стигнахме до Централна Америка. Причината за това беше Ozzy Osbourne. Ozzy и Sharon бяха чули за Metallica и ни взеха под крилете си за шест-седем месеца. Metallica и Ozzy в залите из цяла Америка и най-вече в Централна Америка. За пръв път Metallica навлизаше в тези слоеве, за пръв път се показахме на радарите.

През лятото на 1990 година излезе един албум на M?tley Cr?e, който звучеше невероятно. Тогава ние осъзнахме, че албумът … And Justice for All беше слаб от страна на текстове и звучене и за това решихме да намерим този Боб Рок, който е направил така, че албумът на M?tley Cr?e наистина да звучи много плътно. Първото, което той ми каза, беше, че никога не сме направили албум достатъчно добър за неговите стандарти. До тогава не бяхме предизвиквани и никой не беше сядал да ни каже „Можеш да го направиш и по този начин и също така можеш да опиташ различно свирене”. Защо не ходиш да си гледаш работата и да престанеш да ни казваш какво да правим, просто ни дай същото бас звучене като в албума на M?tley Cr?e. Но докато процесът продължаваше, ние неохотно признахме, че този тип има някои уместни предложения и по някакъв начин ни спечели.

Jason Newsted: Докато записвахме the Black Album, продуцентът Боб Рок идваше и ми обясняваше за звученето и тоналността на баса и частите, в които трябва да свири в ансамбъл. Ако Джеймс ще бъде основният човек, който ще пише песни и поставя нещата, тогава аз ще ги направя по–силни. Ще сложа мускул зад тях. Неговата китара е голяма и огромна, както и гласът му е голям и огромен. Той се нуждае от силен, гръмотевичен бас зад него. Това е моята работа.

Улрих: Сякаш планетите се подреждаха. Точните песни, точният продуцент, с които да стигнем до следващото ниво. Ако те погледна в очите и кажа, че сме си мислили, че това просто е поредният албум, ще те излъжа – знаехме че the Black Album ще бъде специален.

Хетфийлд: Когато се върнах от клиниката, започнах да говоря за всички тези неща на момчетата. Част от тях успяха да разберат, а друга част просто „Влизаш в нова възраст , човече.” Бях цар на това да ме е страх от разни неща. Беше много диво как промених мисленето си. Аз съм пристрастен и не мога да стигам до крайности. Момчетата започнаха да разбира част от моите чувства. През какво преминавам. И точно тогава започнахме да пишем песни за St. Anger.

Хамет: И така през пролетта на миналата година се събрахме и започнахме да обсъждаме как точно трябва да се върнем към записването и писането на песни. Решихме, че много добър начин да разчупим атмосферата в студиото ще е, ако запишем някоя кавър мелодия. Аз бях съгласен да се включим в албум в чест на The Ramones. И това беше първият запис, който направихме.

Улрих: Когато се срещнахме отново след осем месеца, прекарахме следващите три само в разговори. И нито веднъж дори не влязохме в студиото. Прекарахме три месеца, преминавайки през всеки детайл и нюанс от историята на Metallica и същността на личния живот на всеки един от нас. Решихме, че 1 май ще бъде интересен краен срок. Избрахме датата от нищото за ден, в който ще включим усилвателите и ще разберем дали сме способни да правим музика заедно. И така, гледай ти, как на 1 май се появихме. Влязохме, усилвателите бяха включени, Джеймс удари струните няколко пъти и аз ударих барабаните няколко пъти. „ Да, това отново ще проработи.”

За предишните албуми аз и Джеймс се срещахме на друго място, извън студиото, за да напишем песните. Някъде между концертите казвахме на другите двама какво да свирят и след това отивахме да записваме. Стигнахме до края на пътя и осъзнахме, че за да може Metallica да бъде от значение не за всички, а само за нас, трябва да разклатим абсолютно всичко, всички процеси. И решихме, че никой няма да носи музика от друго място. Аз и Джеймс няма да се събираме, за да пишем песни или други подобни неща. И никой няма да идва с неща, които са отработвани. Ще се съберем заедно тук или където и да се случи из вселената да сме всички, така ще бъдат нещата за напред.

П очти паднах от стола в момента, когато Джеймс ме погледна право в очите и каза, че иска аз и останалите да му помогнем не само с идеи за песните, но и да напишем текстовете. Това би било немислимо преди няколко години – да седим в една стая и да обсъждаме текстовете. Това си беше територията на Джеймс. Това беше святото нещо на Джеймс.

Хетфийлд: Толкова сме влюбени в новия албум, (St.Anger), че чак е противно. Не можем да спрем да го свирим, той пулсира чрез нас и нямаме търпение да излезем и да започнем да свирим тези неща на живо. Новооткритата ни любов към живота, Metallica, и един към друг е безкрайна. Никога не сме мислили, че ще стигнем до тук.