MTV Icon: Част първа: Ранните дни

В следващите четири материала ви представяме интервюта на членовете на Металика за „MTV Icon”, взети малко преди да бъдат обявени за икони от медиaта през месец май 2003

Част първа: Ранните дни

Ларс Улрих: През есента на 1981 година, след като се върнах от пътуване в Англия, исках да сформирам група. Имаше тематични обяви във вестник, наречен The Recycler, и аз пуснах там нещо от рода на: „Хеви метъл барабанист търси други музиканти, за да създаде група. Влияния: Tygers of Pan Tang, Angel Witch, Saxon.” И повечето хора, които се обаждаха казваха „Запален съм по тази музика, но никога не съм чувал за тези групи. Но харесвам Journey и REO Speedwagon. Ставам ли?” Един от обадилите се беше Hugh Tanner. Спомням си много ясно, как той дойде с ритъм китариста си, Джеймс Хетфийлд, който буквално прекара целият следобед, без да обели нито дума. Никога не бях срещал някого толкова срамежлив. Забихме няколко парчета, но нищо съществено. Моите умения на барабанист тогава бяха равни на нула. И мисля ,че те тайно ми се присмиваха. Но имаше нещо в този Хетфийлд. Начинът му на свирене, аурата, усещането. За това му се обадих и казах: Виж, един мой приятел ще издава хеви метъл компилация? Искаш ли да се пробваме отново?” Той дойде и започнахме да се мотаем всеки ден заедно. Аз започнах да му показвам всичко от новата вълна на британския хеви метъл (NWOBHM ) от Praying Mantis до Black Axe и Silverwing и останалите групи. А той попита: Ами Ted Nugent и Aerosmith?”, и тогава всъщност написахме песен заедно – “Hit the Lights.”

Джеймс Хетфийлд: Едно от най–хубавите неща, свързани с сприятеляването ми с Ларс беше, че той имаше много музика, която никога не бях чувал. Той беше датчанин. Имаше европейски неща. Малки сингли и неща, за които никога не бях чувал. Най-тежката музика, която бях слушал беше на Kiss, Aerosmith и някакви пънк неща. Ramones, Sex Pistols. AC/DC, Scorpions, Judas Priest, Iron Maiden. Но когато ми показа повече ъндърграунд неща, бях поразен. Беше сякаш Ларс е богаташчето, което има тази огромна колекция от музика. Имаше всичко. А аз бих прекарал седмици в дома му, за да презаписвам албуми. Бях сменил училището и ми беше много трудно да създавам контакти с хората. Когато се сприятелих с Ларс, все още нямах доверие на никого. Но поне харесвахме еднаква музика. Музиката беше най–добрият ми приятел. И срещнах други хора със същите чувства. Музиката ги отвеждаше на безопасно място. На място, където свободно можеш да се изразяваш. Позволяваше им да извадят на бял свят някои от реални им неща.

Но в Лос Анжелис искахме да правим концерти. Искахме да отидем на турне. И знам, че тогава единственото, което не искахме е да се хванем на работа. Исках да съм рок`н`рол пич. И искахме да намерим всички позьори. „Позьор” беше голяма дума в онези времена. Ако беше позьор, си мислиш, че си метъл, но не си. В крайна сметка си получихме концерта. Първият ни концерт въобще. Екипът открадна буренце бира от заведението, след което ни се обадиха да отменят участието ни. Ние веднага им отговорихме „ ОК, ще върнем буренцето, задръжте за малко”. Тогава за пръв път се сблъскахме с това какво трябва и не трябва да правим в музикалния бизнес. И за доброто на групата не трябваше да изпиваме всичко от бурето. Но да, буквално намери и унищожи. Пиехме, чупехме и се чувствахме добре.

Улрих: Първоначално нашите фенове не само се идентифицираха с песните ни. Идентифицираха се и с това какво представлява групата! Ние бяхме пълна противоположност на повечето известни групи . През ’83, ’84, ’85 музикалната сцена на Америка все още беше управлявана от големите компании. А ние бяхме голямата „майната ви” алтернатива срещу Loverboy, Journey и REO Speedwagon. И пеехме за това. Искахме да бъдем сигурни, че всички са наясно, че сме анти M?tley Cr?e.

Хетфийлд: Всичко беше свързано с армията и войната. От далече обявявахме, че сме Metallica. Яздим към града. Четиримата конника “Four Horsemen” яздят към града, за да го похитят, разграбят и да го напуснат накрая. Завладяваме света с нашия метъл. Така го чувствахме. Бяхме на по 17-18-19 години. Не сме просто някоя група от Л.А. Имаме какво да кажем и за това трябва да ни чуете. Или ще свирим по-шумно и по-бързо. И така и направихме. Бяхме четирима човека, които спят в една стая. Понякога и в едно легло, защото не можехме да си позволим повече. Не ни пукаше. Карахме се за една хавлия. На турне се. Това си е моята възглавница. Някой ще спи без такава. Трябва да се бориш за това, което имаш. Това за мен беше усещането за семейство. В началото беше всички за един и един за всички. Убивай. Избий ги всички.

Улрих: Направихме го. Свирехме по–бързо и по–тежко, и по–противно, и по-често от останалите. И лека-полека хората започнаха да го забелязват. В началото не оценяваха съвсем това, което правим. По скоро реагираха с „какво по дяволите е това?”

Кърк Хамет: Първият път, когато видях Джеймс, Ларс и Metallica беше през 1983 година в the Stone – заведение, което се намираше в San Francisco. Бях поразен от тяхната оригиналност, от жестокостта на тяхното звучене и от скоростта на тяхното свирене – те бяха най-бързата група, която някога бях чувал. Спомням си че отидох пред сцената и между песните, докато Дейв Мъстейн говореше, аз изкрещях “Sweet Savage!”, което беше песен на една от групите от NWOBHM и Дейв ме чу. Не ме погледна, но каза ”Майната ти!” Беше много забавно, защото ако превъртиш шест месеца напред във времето, си спомням как с Ларс седяхме и слушахме запис точно от този концерт и се чух как крещя. Казах на Ларс „ Хей, това съм аз!”.
Мисля, че първият път, когато говорих с момчетата беше в един клуб в San Francisco, когато моята група Exodus подгряваше Metallica. След концерта отидох при тях и бях съвсем слисан от факта, че докато си говорехме с Ларс, той започна да се съблича и в следващият момент стоеше чисто гол пред мен. Бях сразен от неговата откровеност. По–късно срещнах Джеймс и Дейв, след което отидохме в един хотел на улица Lombard в San Fran. Мотахме се заедно, пихме, говорихме си за хеви метъл. И когато ги питам за това сега, те нямат абсолютно никакви спомени. Много ясно си спомнял телефонното обаждане от Ню Йорк относно прослушването, което щеше да се проведе. Мениджърът на Exodus ми се обади и каза „Дейв Мъстейн скоро няма да е в групата, а Ларс и Джеймс са заинтересовани да направят прослушване за теб.” Беше много специално заради предишната ми връзка с тях и имах някакво чувство, което ми подсказваше, че по някакъв начин ще съм свързан с Metallica, но не знаех, че ще е като член на групата. За това, когато получих обаждането нещата ми се изясниха и се почувствах много странно, сякаш съдбата се изпълняваше. От летището ме взеха мениджъра ми и Клиф Бъртън, натъпкахме се в неговият малък камион и се отправихме към Jamaica, Queens. Стигнахме до музикалната сграда (Music building), която беше превърната в място за репетиции. Не беше разрешено да се настаняваме там, а само да свирим и да си тръгнем. Но тези момчета се бяха нанесли там, беше зима и нямаше стъкла на прозорците, имаше сняг и беше смразяващо студено заради вятъра, който влизаше. Огледах се, момчетата спяха върху парчета дунапрен, с които се опаковаха усилвателите при превозване. Джеймс, Ларс и аз си разменихме по едно „здрасти”, отидохме в стаята за репетиции и започнахме да свирим “Seek & Destroy.” Докато свирехме, Ларс не спираше да гледа Джеймс и Джеймс не сваляше очи от Ларс, а аз не можех да се разбера за какво става въпрос. Изсвирихме още няколко парчета, след което излязохме и си взехме алкохол (40-ouncers ), започнахме да пием и да се мотаем. Това продължи близо седмица, след което те ми съобщиха, че имат концерт в края на седмицата на някакво място в Dover, New Jersey и аз тотално откачих. Изглежда изведнъж вече бях станал част от групата и направихме няколко концерта заедно. Те никога официално не ми казаха, че съм в групата и това не беше напълно достигнало съзнанието ми до момента, в който те казаха „Ще влизаме в звукозаписно студио, мислиш ли, че ще се справиш?” Отговорих „Разбира се„. След което тръгнахме към Ню Йорк, за да започнем записите на Kill ‘Em All.